Преди да започна да развивам Алфата в себе си, бях Бета. А още преди това, бях Омега.

Винаги в сянката на другите. Винаги побутван, отритван… последния избор във всяко отношение. Аз бях този, който избираш когато нямаш друг избор. Може и да не беше точно така във всяко отношение, но определено се чувствах така.

Срамувах се от себе си. Страхувах се да изкажа мнението и мислите си. Опитвах да бъда като другите, за да се впиша и да ме приемат.

Може би някои от вас, които ме познават, не могат да си ме представят като такъв.
Някои от по-близките ми обаче, знаят. Разказвал съм им истории от миналото си.

Ето една история, която не съм разказвал на никого.

Преди повече 15 години си падах по едно момиче. Тя беше сервитьорка в едно кафе.

Както се досещаш, постоянно се въртях там с най-добрия си приятел тогава. До тук нормално, за едно хлътнало момче.

Ненормалното обаче беше, че в продължение на една година не се осмелявах да я поканя дори на среща.

Постоянно въртях истории в ума си как един ден ще се осмеля и всичко ще бъде чудесно.

Седях и гледах – отстрани. Как други я канят. Как я взимат от работа, а аз се качвах в колата си и се прибирах сам. Какво като имах мощно БМВ. То не вършеше работата вместо мен, както си въобразявах тогава.

Още по-гадното беше, че си станахме “приятелчета”. Излизахме от време на време с общите ни приятели. Почти всеки ден бяхме в кафето, където работи. Взимал съм я и съм я прибирал в тях. Говорили сме си десетки пъти насаме в колата. Веднъж даже заспахме прегърнати на задната седалка след поредния “приятелски” разговор и откровения за разни неща.

И нищо.
НИЩО!
Не се осмелих дори целувка да си взема.

Прекарвахме толкова много време заедно, че “смелата крачка”, която си фантазирах ставаше все по-трудна и по-трудна, защото все си мислех, че е късно вече за нея.

Уж все съм по-близо до желаното, но в същото време се отдалечавам все повече. Такова беше усещенето.

Докато един ден…  се осмелих. Това беше един от най-гадните дни в живота ми.

Толкова дълго бях чакал. Толкова много смесени и объркани сигнали изпращах и получавах. Толкова много пропуснати шансове… че вече бях останал без такива.

Дори и тя да е имала желание да бъде с мен в някакъв момент… В нейните очи аз вече бях това, което комуникирах с поведението си… заради страховете си. А именно… един страхливец. И нищо повече от “приятелче”. Това беше нивото, на което оперирах и това беше моето ниво в нейните очи и сърце. Нищо повече.

Когато ме отряза, имах чувството, че земята се пропуква под мен. Чувствах се по-жалък и по-незначителен от всякога. Попаднах в капана на жертвата. И като типична жертва, направих няколко още по-глупави действия, след това. Няма да навлизам в подробности сега.

Ще кажа само, че…
…Една година бавно копаех собствения си “гроб” и накрая се осъществи това, от което се страхувах най-много – ОТХВЪРЛЯНЕТО!

Виж, жените… а и като цяло всички хора имат вграден радар, който улавя страховете, съмненията и самочувствието на хората отсреща.

Парадоксално на това, което усещаме, пазенето от провали ни води до почти гарантиран провал. Но поемането на рискове, въпреки възможността от провал, всъщност ни дават по-големи шансове за успех… и увеличава увереността ни.

Защо?
Защото поемането на рискове, смелите стъпки и изправянето очи в очи със страховете ни – изгражда кураж.

Ето една друга кратка история, в която ще научиш как се стигна до тук – да четеш този материал от мен.

Първата ми работа, след гимназията. Вече бяха минали около 10 месеца на това място, а аз стоях още на първото увеличение на заплатата ми, след като минах тестовия първи месец като готвач.

Това съм завършил. Това обичах да правя и в това исках да се развивам.

Един месец събирах смелост да си поискам увеличение. Живота на стандарт в София се покачваше, а заплатата ми – не. Уменията ми нарастваха, а заплатата ми – не. Изкарвах повече пари единствено с взимане на повече смени. Това беше решението, винаги.

И всъщност бях един от най-ценните кадри във фирмата. Дори ми възложиха още повече отговорности, но както се досещаш, повече пари – не.

Аз си стоях и търпях.

Всеки път, когато си помислех да проведа “разговора”, сърцето ми се разтуптяваше и ме обливаха топли вълни. След тези усещания, в ума ми се въртяха мисли от рода на “Не заслужавам. Не съм достоен. Кой съм аз, че да поискам увеличение? По-старшите дори не съм чувал да го правят.” и т.н.

Това обаче бяха само филми в моята глава. Филми, които ме държаха на разстояние от онова, което желая и дълбоко в себе си знаех, че заслужавам.

Поне 50 пъти съм седял с управителката на бара и сме си приказвали, като първи приятели. Кикотели сме се. Майтапили сме се. Но все не повдигах въпроса, който ме глождеше отвътре.

На единадесетия месец събрах сили и с осезаемо (поне в моята глава) треперене на гласа – я помолих да поговорим насаме. Казах й как седят нещата, и че бих искал увеличение на заплатата си.

Тя ми обясни, че точно сега не е много добър момент. Може би, ако преди месец или два съм поискал, нямаше да е проблем.

Благодарих за отделеното време и се върнах в кухнята.

Поредното “голямо” поражение, което ме накара да изгубя всякаква вяра в себе си и във възможностите си.

Един месец след това бродех сякаш без душа… без воля… без желание за каквото и да е.

Какво да правя? Защо ми се случва? С какво съм заслужил всичко това?
Това бяха въпросите, които обитаваха ума ми денонощно.

Чувствах се като поредната овца в стадото, която мърда на някъде, само ако я сръчкат или подгонят.

На дванадесетия месец ми втръсна от сивото ежедневие, еднообразната работа и тъпченето на едно място.

Седях на една каса от кока кола и гледах в нищото. В мен започна да се заражда едно осъзнаване. А то беше – колко много бях застоял и затъпял от въртене в хамстерското колело, бедния речник – с едни и същи думи, всеки ден, и изтърканите шеги, за които вече се чудехме колко по-глупави да ги сътворим, за да се разнообразим.

Казах си – стига!

Директно отидох при управителката и я помолих за молба за напускане. Колкото е възможно по-скоро.

Опитаха са да ме спрат от напускане… с увеличение на заплата.

Каква ирония само!
Аз отказах.
Просто исках да се махна от там.

15 дни по-късно вече бях без работа и си търсех нова. Нова кухня, с нови хора, с нов опит, който да придобия и нови изживявания. И бързо намерих.

Спомних си, че това беше, което исках още в гимназията. Да си взема дипломата за готвач, да обиколя колкото мога повече кухни за кратко време, да изуча каквото мога, за да натрупам опит в сферата и един ден уверено да отворя собствен ресторант.

И това се случи!

3 години след първата ми работа аз и мой приятел държахме ресторант на морето. Обиколих редица заведения, работейки за по около 6 месеца във всяко. Само докато взема ноу-хауто и ресурсите, които ми бяха нужни за главната ми цел.

Направих известно личностно развитие през тези 3 години, без да беше кой знае колко съзнателно. Просто чрез малко по-смели крачки.

В един от ресторантите научих за термина “личностно развитие” и осъзнаването за силата на мислите… и лека полека започнах да се запалвам по темата.

Година по-късно (след отварянето на ресторант на морето за едно лято), реших да отворя нова страница в живота си и започнах да се занимавам с психология и продажби. Тогава реално започнах активно и осъзнато да развивам Алфата в себе си.

До преди това предимно се борех с едни и същи предизвикателства с жените и с работата, както в историите, които ти разказах.

Бях си забавен, отворен и по-жив около приятели и непознати хора, но когато си харесах някое момиче или желаех да си поискам цената, която заслужавам в работата, всичко се повтаряше. Нямах проблем с момичетата, които не ме интересуваха толкова. Нямах проблем и на работните места, за които ми беше все тая.

Но щом ставаше дума за нещо, което ме е грижа – аз се парализирах.

Лека полека след започване на съзнателна работа със себе си и мислите ми, всичко започна да се променя. Най-голямата и осезаема разликата беше, че вече отнемаше няколко месеца или седмици, вместо по една година, за да случвам нещата, които искам… хаха. 🙂