Това ли е правилният човек? [част 2]

← Към Първа част

Продължаваме с част 2 😉

Трудностите

Зад всяка трудност, стои невероятна възможност. И ако връзките не са, за да можем да преодоляваме по-големи трудности и да постигаме повече с помощта на партньор, тогава за какво са?

Връзките се състоят от низ от репетиции. Понякога е грозно. Просто това е креативния процес. Трябва да се мине през бъркотията, неяснотата и хаоса, за да се извае красивата симфония между двамата.

Една връзка винаги води до промяна. Промяна в двамата души, неизбежно е. Никой всъщност не се подготвя цял живот, за да може просто един ден перфектната връзка да се случи и да остане перфектна до края.

Готвим се да можем да поемем новото начало, една нова подготовка. Да имаме една добра и силна основа, с която да започнат двамата да градят тяхното.

Както се казва в любимия ми цитат на Робин Шарма „Промяната е трудна в началото, разхвърляна в средата и невероятна в края.“

Повечето хора просто се отказват, когато е трудно или разхвърляно.

Хората колкото сме еднакви, толкова сме и различни. Всеки има своите моменти и начини на действие. Ако сте забелязали всяко ново взаимоотношение преминава през 4 сезона или цикли. Нещата се променят, но само за да се мине в следващия сезон и да се опознаем във всичките си фази.

Много хора не отделят внимание на тези фази и не ги изучат, а просто чакат да отминат или ги използват, като оправдание да се откажат и да не свършат нужната вътрешна работа. Така всъщност те си гарантират, че тези фази, когато се повторят (а това обезателно ще се случи) те ще имат същия ефект.

А когато знаеш за сезоните… когато вършиш вътрешната работа… тогава всичко пак ще се повтаря, но вече на друго по-високо ниво. Това става, когато отделиш внимание да опознаеш този човек в неговите различни фази.

Всяко взаимоотношение има Пролет→Лято→Есен→Зима в себе си и когато осъзнаем това, тогава започваме да растем, защото ще се учим, а няма просто да чакаме да отмине. Ще знаем какво кога да сеем и какво кога може да се жъне.

Не може само да искаме да жънем.

Трябва да приемем този факт, иначе рискуваме да прекъснем чудесно взаимоотношение в някой от сезоните, преди да сме минали всичките и преди да разберем наистина дали това е взаимоотношение, което има бъдеще.

Знам, всички си имаме нашите бутончета и големи и малки, които натиснат ли се, надигат в нас емоционални вълни способни да пометат и най-красивата връзка. Едни хора успяват да ни ги натиснат, а други не.

Това, което разбирам с времето е, че точно тези бутончета са местата върху, които трябва да работим. Това са нашите спирачки и бариери, които ни пречат да изкачим следващото стъпало.

Тези бутони са възможност. Те активират нашата реактивност. Когато някой те натисне по бутона, съзнанието се заобикаля и сигнала отива директно в животинската ни същност, която знае само бий се или бягай.

Осъзнаването, както знаем е един от най-важните елементи в израстването ни и превръщането ни в „боговете“ и „богините“, които се крият в нас.

Осъзнаването на тези наши бутони, ни позволява да разберем нашите спирачки. Да се хванеш обаче, че се надига реакцията в теб, е съвсем друга игра. Докато си във филма е много трудно да се погледнеш отстрани.

Справянето с бутоните, разбира се обратно на първо-сигналните „потисни, бори се или избягай“ е да ги приемеш, защото те са част от теб… и винаги ще бъдат. Ако не се справиш с тях сега, един ден пак ще бъдат натиснати и всичко ще се повтори.

Чрез приемането им, ние вече сме наясно с тяхното съществуване и така, когато следващия път някой ги натисне и да ни вкарат в беля, заради нечия съзнателна или несъзнателна провокация, ще можем да уловим сигнала и да изберем да не реагираме.

Вместо това ще спрем, ще оценим ситуацията и ще вземем съзнателно решение. Ще откликнем, вместо да реагираме.

Не искам да остана грешно разбран. Това че имаме тези бутони не значи, че това е лошо. Даже обратното.

Представете си го така. Тези бутони са ни сложени там като знаци. Когато този знак е активиран това ни показва, че нещо важно в живота ни е в ход и работата с него ще ни качи на следващото ниво.

Аз така ги виждам нещата: колкото повече бутони биват натискани в една връзка, толкова по-голяма е възможността за личностното ни израстване в нея.

Едни от най-болезнените бутони са свързани с…

Егото и пускането

Често говоря за страст, отдаденост и дори обсебеност в материалите си, обаче както всичко описано по-нататък в статията и те си имат определен начин на изразяване.

Накратко: те не трябва да бъдат насочвани към каквото и да е извън теб – човек, работа, връзка, деца и т.н. Те трябва да са насочени към постигането на достойния идеал, към преживяването, което искаш да изживееш вътре в себе си.

Моментите, в които силно искаме да се върнем при някого или нещо са моментите, които ни показват, че ние изпитваме нужда. Нуждата е различно от желанието да си с човека или да правиш нещото. Нуждата може да те накара да вземеш някои много нездравословни за живота ти решения.

Нуждата може да те накара да започнеш да се доказваш, а това също е много лоша стратегия. Какво обаче е добра стратегия? Да имаш желание да бъдеш най-доброто от себе си за и към другите, но заради себе си. А не, за да се докажеш пред тях – това е жажда за внимание.

В мига, в който започнеш да правиш нещо ЗАРАДИ другите, за да угодиш или изцяло ЗА ДА задоволиш някоя твоя нужда от другите е моментът, в който губиш част от себе си. Затова и понякога се чувстваме като ограбени, когато правим неща за другите.

Просто намерението е с различна полярност.

Ти пак можеш да направиш същото нещо. Същия жест. Но да го направиш, защото искаш да го направиш. Защото това може да зарадва отсрещната страна, но и защото ти ще почувстваш щастие, ако бъде прието добре. И ако не бъде прието добре, не се дразниш. Тоест не очакваш да получиш нещо конкретно в замяна. Не го правиш с намерението за отплата.

Това е урок, който научих по много, ама много труден начин в ученическите си години. Буквално се борех и взимах какви ли не нездравословни решения, за да получа внимание.

Получих много внимание, но не го получих по начин, който да ме удовлетвори.

След време обаче започнах да получавам внимание и то адски много и невероятно удовлетворяващо и зареждащо, когато спрях да го изисквам (това беше моят урок)…
…когато започнах да бъда истинското себе си и се стараех да се харесам на себе си и да се гордея със себе си, заради себе си. Просто го пуснах, отървах се от нуждата за нещо отвън… до някаква степен 🙂

Затова, прави неща за и към другите… но заради себе си. Защото искаш. Защото те радва. Защото си ОК. Защото виждаш, че ще бъде полезно за голямата картинка, която искаш да реализираш.

Концепцията за парадокса…

…(която ще обясня по-нататък) спаси живота ми.

Действай по точно обратния начин, който обусловените ти отвън мисли казват, че трябва да действаш. Само сърцето знае кой е правилният начин на действане, независимо дали е нов начин или някой, с който вече си запознат.

Да се научиш обаче да слушаш сърцето си е съвсем друга игра. Там няма думи и за това е толкова трудно. Както бях споменал, ние имаме три мозъка в себе си.
Главният Мозък (по-голямата част от този в главата ни) комуникира с думи, зрение, слух и други познати модалност.
Рептилният мозък (или познат като коремен мозък) комуникира с подтик (усещания, интуиция, 6-то чувство, стари асоциации).
А сърцето комуникира с абсолютното чувство за знаене. То просто знае.

Но гласът му е тих при повечето хора, защото не са тренирани да го слушат. Повечето хора слушат или първичния си инстинкт или логиката, защото така са научени от малки.

Но това е тема, в която няма да навлизам сега. Исках само да вмъкна това пояснение за мозъците начина им на комуникация.

Та… говорим за егото и пускането сега.

В тази връзка, в която се намирах беше мой ред да се науча да пускам. Повечето жени, с които съм бил, това беше техният урок. Знам, може да звучи арогантно, но много жени са се влюбвали в мен и то до болка. То може да е започнало с любов, но се е превърнало в нещо друго – в нужда, страх от загуба, страх от самота, страх от неуспех в любовта и т.н.

А любовта не е зависимост. Тя е свобода. Зависимостта от някого е просто поредното извинение, което имаме, когато ни потрябва да оправдаем поведението си или бездействието си в посока, която искаме да вървим, но не ни стиска да тръгнем.

Запомни това, което ще кажа сега. Запиши си го някъде!

Да се научиш да пускаш е най-сигурният начин да имаш всичко, което искаш.

Всичко е енергия и ако ти се опитваш да стиснеш енергията за врата и да й казваш какво да прави и как да тече, тя просто ще иска да избяга и ще направи всичко възможно това да се случи.

Когато й дадеш свободата да се лее свободно обаче, тогава тя ще идва все по-често при теб, защото кой не би искал да ходи там, където получава онова, което наистина иска – свободата да бъде себе си.

За това и великите мъдреци казват, че за да дойде истинската любов, ти трябва първо да я пуснеш. Да й дадеш свобода. Да я пуснеш от себе си, да я пуснеш да идва и да си отива свободно, тогава никога няма да я загубиш, защото си се научил да обичаш в себе си, а не просто защото някой се е появил и запълва някаква липса или нужда.

А този някой ще е голям късметлия, че е с теб, защото тогава ти ще можеш да дадеш безусловна любов. Можеш да я загубиш само, когато я заключиш в себе си и не й даваш възможността да се изрази така, както само тя може и иска.

Няма да усетиш удоволствието от шофирането, ако държиш онова бебче, за което толкова си мечтал само в гаража.

Бях в много голямо противоречие по едно време, защото знам, че отказването е провал. Всъщност отказването и пускането ги бях слепил някак си в ума си – мислех ги за едно и също. Улових се, че съм го направил така и че това не ми носи нищо добро.

Тогава започнах да си мисля, че когато можеш да пуснеш, не значи, че се отказваш или предаваш. После се замислих, ако пускането не е отказване, ако не е провал, тогава какво е щом в крайна сметка няма да имам човека, който искам до себе си.

Не знаех какво се случва. Да продължавам ли или да я пусна. Ако провала е само, когато се отказваш, а опитите за успех, тоест продължаването са обречени на провал, тогава какво да направя.

Тогава отново се хванах и се смях, много се смях на себе си.

Хванах се, че мисля по този начин: „Не, че не исках да е щастлива, просто исках да е щастлива с мен.“ – Опааа, пак контрола се обажда.

Просто правех нещата не по правилния начин. Трябва постоянство, но по определен начин. Трябва да пуснеш, но по определен начин.

Това беше първата ми раздяла с нея – идеалната жена. Научих се как да пускам и знаех, че тя ще се върне и нещата пак ще се получат, защото бях направил каквото трябва, както трябва. Казвах на всички около мен, че ще си я върна… и така и стана.

Беше ред на 2ри епизод. Обикновено не правех така. Винаги съм бил тип “щом е край, значи край”. Обаче никога не ми се беше случвало нещо такова. Просто знаех, че имаше още нещо с нея и знаех, че си заслужава да мина през втори епизод. Не знаех какво е. Нямах логично обяснение тогава. Нямах и нужда, което беше интересно. Бях я пуснал по начин, по който пускаш, когато изобщо не мислиш за бъдеще. Просто някак си знаех, че тя сама ще се върне. Сякаш все едно живота да ми даде доказателство, че просто съм действал по правилния начин, с правилната нагласа.

Това, което изпитвах и все още изпитвам е истинска безусловна любов (повече за това след малко).

Сега трябваше да науча нови неща и да затвърдя наученото до момента. Тя просто беше идеалната жена…
…за момента. (имам една много интересна теория, но ще я споделя след някоя друга година, като я затвърдя – просто хвърлям тук една подсказка, за да си го припомня един ден 🙂 )

Тука сега малко ще стане Inseption/Генезис. Аз съм Иво от 2020-та 😀 и сега докато подготвям текста за пускане, си припомням за тази теория и потвърждавам, че я затвърдих. Ще разкажа за нея в новите допълнителни части към тази статия. 😉
Продължаваме с Иво от 2014-та 😀

Това „за момента“ също беше един много мощен урок. Адресирам го по-натам, че не му е мястото тук.

Та, всичко точно. Тя се върна. Пак бяхме заедно и по-щастливи от всякога.

Обачееее. батко ви Иво има още за учене. Той живота хубави му пусна доказателство, че съм действал по правилния начин и не се замота да ми пусне и следващия урок. Урок, който изглежда, че трябваше да знам, като връщам лентата сега, но пак казвам – когато човек е във филма, трудно е да се види отстрани на момента.

Започнах да хващам модел, който се проявява след някой успех и имаше нужда от настройка. Моделът „Аз мога и ще докажа, че мога.“

Този модел се е появявал при всички ни, щом сме хванали цаката на случването на нещата… започваме да си вярваме прекалено много и вече не внимаваме какво и как го правим.

Аз го оприличавам като липса на смиреност към процесите.

Този модел ме вкара в една игра, която може да причини големи щети и тя се казва: Обичам те и няма да се откажа или предам от нас. От теб. Знам какво искам да имам с теб. Ако трябва ще се боря и срещу целия свят обаче ти си жената на моите мечти и няма да се предам, заради някакви съмнения или оправдания или каквото и да е от моя или от твоя страна. Ще продължавам. Ще дам всичко от себе си, ще направя възможното, дори невъзможното, за да успея.

Не помня точно какво ми е минавало през ума, но беше нещо от този сорт. А бе не беше добре 😀

Този модел отново вкара идеята за любовта в ума ми по крив начин и филмите по гореописаното започнаха.

Знам, че в момента някои дами може би си казват: “О, искам и аз мъжа до мен така да мисли.”

Повярвайте ми, не искате. Запитайте се какво точно искате от този модел на поведение. Вниманието, желанието към вас, жертвоготовността, доказването, какво? Не е ли това вашето его, което иска да бъде почешано?

Аз знам, че тя получи всички тези неща от мен и покрай моето неразбиране на любовта и връзките. И след известно време нещата вече не бяха красиви и щастливи.

Да, нямахме старите проблеми. Имахме си нови. И това бяха нови възможности за израстване.

За щастие улових възможността. С времето все по-бързо улавях и себе си и възможностите за израстване. И това също е ценно, защото тези възможности могат да се уловят и използват най-добре, докато сте още в нещата. Много по-бавно и трудно е, когато е минало време или когато вече не сте заедно. Няма тази сила. Няма чак такава трансформираща промяната.

Установих си грешката. И повече не я повторих.

Знайте, ако един човек има нужда към нещо, тази нужда никога не би била задоволена отвън, по какъвто и да е начин, ако човекът сам не се справи с нея вътре в себе си. Смирение е стратегията.

Ако искаш човека срещу теб да те обича безрезервно, може би трябва да се замислиш дали ти всъщност си готов/а за любов. Дали ти си на такова ниво на любовта, че да искаш същото ниво обратно.

Не е лесно да си зададеш такъв въпрос. То предполага, че може сам да откриеш за себе си, че не си толкова напред, колкото си мислиш. Може да нараниш себе си. Но това е ОК. Най-важна е истината. Ако не се стигне до нея и я игнорираме, тя може да остане прикрита, но няма да изчезне. Ще продължава да те наранява, без дори да усетиш. Ще си мислиш, че нещо отвън те е подразнило, а всъщност е нещо вътре в теб, което просто си скрил от себе си.

Ние сме гладни, любопитни сме, но повечето от нас не са достатъчно смели да отидат до източника на нашето страдание – а там е отговора, независимо харесва ни или не – по-скоро сме готови да бутаме твърдоглаво напред, отколкото да погледнем навътре и да видим истината.

Трябва да имаш топки (простете френския ми, дами). Изисква се дълбок кураж и дълбока любов към себе си, за да се направи. На какво сте готови? Колко сериозни сте към това да откриете есенцията на себе си, която всички знаем, че намерена веднъж и поддържана, ще ни дари с всичко, което искрено желаем?

Ще се гмурнете ли в трудностите или ще продължите към следващото цвете, от което ще си пийнете само малко, колкото да се залъжете и успокоите за момент?

Ще трябва да намерите отговорите за себе си. Аз мога да ви дам моите отговори, но те няма да са истината за вас. Мога да ви дам процеса за достигане до отговорите и сами да стигнете до тях. Те трябва да дойдат от вас. Това правя сега с тази статия. Лека полека стигаме до есенцията, но има още път.

Всички искаме мигновени отговори, искаме да ни се казват хубави неща за нас, знам. Повярвайте ми, знам. Всички го искаме ежедневно.

Всички искаме да отидем някъде. Всеки има картина в главата, която иска да превърне в реалност, обаче много хора изпускат важна част от уравнението. Ако искаш да отидеш някъде, първо трябва да установиш, осъзнаеш и приемеш къде се намираш сега.

И няма да знаеш къде си сега, ако не покажеш искреност (любов) към себе си и не се изправиш лице в лице с потиснатите истини. Ако не ритнеш егото по задника, за да се отмести и да продължиш по пътя към себе си, към есенцията ти.

ТРЯБВА да приемеш и осъзнаеш това, което е сега и тогава да допуснеш новите възможности (често неясни и несигурни) да станат част от теб. Не може да дойде ново бъдеще, без да пуснеш миналото и приемеш настоящето.

Докато не пуснете миналото и не сте ОК с настоящето, няма място за бъдещето.

Да знам, всички искаме нещо „стабилно“ и „сигурно“.

Моята философия, която живея от известно време е, че единственото стабилно и сигурно нещо мога да бъда самият аз сега… но само, ако избера да е така. Работата ми е да направя така, че да мога да разчитам изцяло на себе си, че ще успея да бъда и винаги ще намирам начин, независимо от всичко. Да създам успешна личност от себе си.

Някой може да разбере това грешно, за това ще поясня. Нямам намерение да разбирам от всичко… пробвал съм преди години, не работи много добре… ами да мога да постигна това, което искам с онова, с което разполагам сега.

Не да разчитам на себе си за всичко. Аз също имам мои ментори и консултанти, с които работа за личностното си развитие и за бизнеса си.

Имам предвид да разчиташ на себе си относно собствените си мисли, действия и поведение. Тоест, аз да знам какъв съм и как да се държа в определени ситуации, вместо да живея в неяснота как ще реагирам на трудностите и кризисните ситуации. Защото това е живот на реакция. Живот според другите. А това не е живот, който можеш да наречеш твой.

Успешната личност се владее. Ако постигнеш това ниво, няма човек, който да те изкара от равновесие. Просто защото вече не разчиташ на нещо отвън да внася равновесие вътре в теб.

Уф, това последното беше добро. Чак сам си го признах. Ще го повторя: Не разчиташ на нещо отвън да внася равновесие вътре в теб.

Предупредих, че те очаква хаос. Още не сме свършили с него, но накрая всичко ще придобие смисъл и ще получиш твоят „А-хаа! момент“ 🙂 Остани с мен.

Първо е нужно да погледнем хубаво навътре, преди да можем да правим преценка и да взимаме решения за хора и неща отвън. 😉

В следващата част ще разкажа повече за магията на баланса и кога и как се случва онзи момент на уцелване между хората, за който говорих по-рано.

Все по-близо сме до отговора на въпроса “Това ли е правилният човек?”

Край на втора част…

→ към Част Трета

Абонирай се за имейлите ми, за да те уведомя, когато публикувам нови статии:

Подобни статии

Отговори

Вашият отговор на Това ли е правилният човек? [част 5] “Изпепеляващата и Безусловната любов” – IVODIMITROV.PRO Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.