Това ли е правилният човек? [част 3]

← към Първа Част
← към Втора Част

Аз съм Иво от 2020-та. Тази част претърпя значителна промяна от оригинала. Тук ще задълбая повечко в баланса и парадоксите, които оригинално бяха в миналата част, но сега получават свое отделно място в тази 3-та част. А оригиналната 3та част отива на 4та. 😉

Помнете, просто оставете нещата, които споделям да минат през вас. Не се опитвайте да ги форсирате в някакъв еднозначен отговор. Накрая (в обобщението) ще навържа нещата със семпли отговори, примери и насоки. Но за да успея и да се уверя, че повече хора ще ги разберат, е нужно да минем през малко хаос и бъркотия 😀

Да се върнем към Иво от 2014-та…

Магията на баланса

Винаги съм вярвал в баланса, но не ми беше любима тема до преди известно време, защото колкото и да опитвах, все някак си не успявах да го постигна. Нито в работата, нито в живота, нито във връзките. Все имаше част, която беше супер и част, която беше кофти.

Например: обичах си работата като готвач (Да, бях готвач от 2007 до 2011. Това съм завършил 😉 ) и бях супер добър в нея и ме правеше щастлив, но почти никъде не получавах пропорционално на работата ми възнаграждение. Повечето пъти пък, когато съм печелил добри пари, не съм правил неща, които ми носят радост. Имал съм връзки, които в 50% от времето са били все едно съм на върха на планината, а в останалите 50%, като размазан в земята.

Такъв ми беше живота, докато един ден не открих ключа. Поне за мен. Надявам се да ви свърши работа и на вас.

Открих, че всъщност балансът не е точно “средната земя”, както си мислех. Той се крие между крайностите. Запомни това. Важно е. Има разлика в начина на възприятие.

И по-точно, крие се в парадоксите.

Когато открих същината на парадоксите, буквално се влюбих в тях… и в баланса. Все едно цял живот съм имал смартфон, но не съм го ползвал, за да се ориентирам на непознати места и един ден някой ми е казал “А бе знаеш ли, че имаш Google Maps?”

Някакво такова беше чувството 😀

Виждаш ли, когато нещата са трудни и ти все пак продължаваш… в един момент сякаш нещо се отключва и същите неща стават супер лесни.
А ако винаги търсиш лесното, ти просто живееш един живот изпълнен с безкрайни трудности. Това мислех аз преди за баланса. Това мислят и много други хора. Смятаме, че изначало трябва да търсим лесното – че баланса се крие само в лесното. Не смятах, че трудното е част от пътя към лесното. Просто не ги връзвах двете като част от едно.

Прави трудни неща, за да ти е лесно. Това (в контекста на тази статия) е парадокс. Когато имаме две привидно изключващи се едно друго твърдения по логичен начин. Зависи от нивото на логика на човек. Неща, които навремето съм смятал за логични в момента са ми изключително нелогични. Затова казвам “в контекста на тази статия”. Започваме с размишления от далеч все пак, докато стигнем до отговорите, които търсим. 😉

Но, както в баланса, така и в парадоксите се крие магия.

Цаката е в баланса между парадоксите. Тънък е момента да се забележи, но все пак е там.

Като цяло е по-трудно за повечето мъже, отколкото за повечето жени. Затова предимно жени харесват тази статия. Защото им е в природата. Докато мъжете предимно обитаваме едната или другата крайност, дамите често искат и двете крайности от даден човек, работа или каквото и да е.

Пояснявам накратко. Може да звучи познато за някои от вас (и мъже и жени):

Иска да е всичко за теб, но се оказва, че задушаваш.
Иска вниманието ти, но после досаждаш.
Иска да споделяш, но после твърде много приказваш.

Нека поясна с малко повече подробности за мъжете от гледна точка на дамите:

Да е открит, но мистериозен. Силен, но уязвим. Да е голям мъж, но да не се страхува да изглежда малък понякога (за самочувствие става дума, между другото 😀 ). Да е присъствен и дава вниманието си, но да не е лепка (досаден). Да я иска, желае и копнее за нея, но да не е нуждаещ се, зависим и залепен за нея. Да отстоява себе си, но не да е арогантен темерут. Да показва чувства, но да не е (твърде) чувствителен/нежен.

Схванахте ли?

Някои вероятно НЕ 😀
А други сигурно поклащат глава в съгласие.

Няма страшно за неразбралите. По-натам пъзела ще си дойде на мястото. 😉

За да поясня този феномен, е нужно да се потопим дълбоко в света на (на пръв поглед)…

…парадоксалните крайности.

Джордж Бърнард Шоу има една сентенция, която аз много обичам да изкривявам по мой начин и тя е: „Животът не се живее, за да намериш себе си. Животът се живее, за да създадеш себе си.“

И аз се включвам с „Няма значение дали ще намериш себе си или ще създадеш себе си, ти пак трябва да свършиш определена работа по определен начин, за да го постигнеш.“

Защото вярването дали ще намериш себе си или създадеш себе си, всъщност вкарва някои хора в капан. Реално, няма значение в кое от двете вярваш. И в двата случая пак трябва да предприемеш определени действия по определен начин.

Капана е, че едните смятат, че трябва да бачкаш мега здраво и няма лесно.
Другите смятат, че всичко трябва да е лесно, без да бачкаш твърде здраво.

Истината е по средата. Нали?
А средата, забележи, стои между двете крайности. Тя не е просто някаква среда някъде. Тя е (повтарям) между две крайности.

Не можеш да разбереш кое е средата и къде е баланса, ако не познаваш крайностите. И за всеки от нас крайностите са субективни. Няма една скала за баланс, която да важи еднакво за всички.

В много от случаите, за да имаме баланс не трябва да живеем в средата между тях…
а да се докосваме балансирано до всяка крайност.

Например:
Когато бачкаш, да бачкаш здраво.
А когато не бачкаш, да си почиваш максимално отпуснато и откъснато от работата.

Баланса не е да правиш двете наполовина.

Когато имаш човек до себе си, баланса не е понякога да му даваш вниманието си наполовина, а изцяло. И когато си правиш твои си неща, не от време на време да си пишете/чувате, а да си изцяло потопен в твоето нещо.

Има толкова много хора, които “внимават” да не дадат твърде много внимание на хората до себе си, че всъщност объркват нещата и действат точно по този начин – наполовина. Просто са наполовина вътре в нещата, които правят и градят с други хора… или лично за себе си.

Тоест, когато си обръщате внимание, да сте с цялото си същество в момента.
Когато си правите вашите неща, да сте с цялото си същество във вашите неща, не да мислите другия.

Това е малък пример за това къде реално е баланса понякога. Пак казвам, няма абсолютни отговори в това отношение. Понякога това е баланса, а понякога не. Всичко зависи от вас и хората, с които сте. Да си намерите вашият баланс.

Това, което трябва да търсиш всъщност е онзи определен начин на действане, след като разбереш къде е твоят баланс. Къде е твоята среда? Между какви крайности? До къде се разпростират те? И в различни сфери от живота ти те са различни.

Това всъщност ни прави хората, които сме. Ние цял живот (искаме или не) тестваме крайностите си, за да разберем границите, които не искаме да прекрачваме… или да се прекрачват спрямо нас. Да научим какво ни харесва и какво не. Да установим мненията, възгледите и вярванията си по дадени теми от живота.

Това, което сме станали, ни прави привлекателни за определени хора и отблъскващи за други.

Когато влезем във връзка, често идва момент, в който някои неща от нашата идентичност започват да се размиват и да се променяме… или да доизшлайфаме мненията, възгледите, желанията и вярванията си по разни теми. Има го и другия вариант. Не се променяме грам… и това се оказва проблем.

И в тези моменти обикновено започват да се пропукват нещата.

Виждате ли, човекът в когото сте се влюбили веднъж може и да останете влюбени до живот, но само ако и двамата в някакъв момент започнете да правите нещата по определен начин. А това ще стане, когато знаете какво искате да постигнете заедно, не само всеки за себе си… но не и само заедно. Не можете да започнете просто да правите някакви неща и да се надявате, че ще стигнете някъде, където би ви било супер, ако не знаете кое е това супер място.

Ако и двамата си знаете супер местата (вашите балансни точки) и ако правите определените неща, които ви водят до тях, просто наистина ще се уцелвате по-често до онези моменти на щастие, за които говорех в предните части. Онези моменти, в които се влюбвате един в друг отново и отново. Онези моменти, в които сте себе си.

И колкото и да е трудно да се научите да действате по определен начин, колкото и сълзи да има в името на тази мисия, те винаги ще си заслужават. Винаги!

Ако и двамата искате да живеете този щастлив живот с онова, което се е родило между вас, няма начин да не успеете.

Това всъщност е един от големите проблеми на повечето връзки. Липса на една обща визия, която двамата да си поставят и да се стремят да я реализират.

Всеки си има някаква посока, идеал, надежда или визия за себе си и личния си живот. Но са малко хората, които имат нещо подобно с партньорите си.

Има една приказка, че…

…за да се получат нещата е нужен 1, не двама.
Но има и друга приказка, че са нужни двама.
Кое е вярното?

И двете са верни!

Ето пак парадокс. Как така и двете са верни?

Тук ще е нужно да разберете, че наистина няма черно и бяло в този свят. Колкото хора и вярвания има, толкова цветове има. Всеки от нас живее собствена реалност със собствените си вярвания, които за всеки от нас те са верни. Без значение, че може да не са верни за другите хора. За нас работят. За нас са истина.

Но пък и имаме някои общи (за целия свят) вярвания, които споделяме всички.

Тогава защо да не създаваме и реалност с партньорите ни. Всъщност, всеки от нас го прави. Просто не всеки го прави съзнателно и градивно.

Най-простото доказателство за това е, че всеки от нас е един в обществото, вероятно друг в работата си… и малко (или много) по-различен с интимния си партньор.

Защото във всяка сфера от живота ни имаме различни граници, различен баланс, различни цели и т.н. Следователно имаме определена реалност изградена от определени действия… по определен начин.

Въпросът е… отделяме ли време, за да разберем каква реалност във връзките си искаме да създадем и да открием определените действия и определения начин за реализирането… или просто се надяваме да срещнем човек, с който нещата просто ще се случат? Или пък си имаме идея как смятаме, че нещата трябва да се случат, но не правим нищо по въпроса, за да се уверим, че ще се случат. Да разберем дали не бъркаме някъде и какво можем да подобрим?

Всички минаваме през обучения, за да имаме по-добри резултати в работата си. Не всички обаче се обучават за връзките си. А те са не по-малка част от работата в живота ни. Помислете над това.

Това обаче са въпроси, които ще адресирам отново по-натам.

Да се върна на темата…

Аз съм съгласен с двете твърдения по-горе. Нужно е само 1 да има гръбнака, който ще държи нещата, когато са трудни или дори отчайващи. Само 1, който да продължава да вярва и да намира начин. Но не това да е само единия от двамата… постоянно! Затова е вярно и второто – че са нужни двама. Но пък не е задължително и двамата постоянно да са гръбнак или движеща сила.

Нормално е човек да се отнесе от курса и да се остави на демоните си, но нали за това е партньорството, за да можем заедно да се справим с всичко. С по-големи цели. По-големи трудности. И да увеличаваме щастието в живота си. Просто да сме повече. По-добри. По-развити. По-щастливи. По-способни и т.н.

Не че сами не можем, но с партньор е по-друго и резултатите са по-впечатляващи.

Решаващо обаче е и другият все пак в някакъв момент да започне да играе своята роля по определен начин, а не да се остави да бъде носен постоянно и да очаква нещата да му се сервират на готово. В крайна сметка, всеки от двамата трябва да има здрав гръбнак за определени неща и най-вече за собствените си отговорности. Да си помагаме един на друг, когато някой падне.

А когато и двамата успяват да бъдат гръбнак за нещо конкретно, тогава се проявява истинската сила на партньорството.

Някой може да каже, че това са много идеалистични цели. Да, но без достоен идеал към който да се стремим, ние няма да напреднем и няма да постигнем успех (онзи който ни удовлетворява на всички нива), както казва Ърл Найтингейл.

Аз смятам, че е по-добре да имам достоен идеал, до който едва да се докосвам (дори никога да не постигна), отколкото да имам посредствена цел и да я постигам непрекъснато.

Удовлетворението не идва просто от постигната цел, а от постижение, което те кара ти като човешко същество да се разтягаш, растеш и развиваш.

Пак казвам, не е нужно да копаете само в една идея, една посока или една крайност. Живота не е или черен или бял. Той е низ от парадокси. Затова е интересен. 😉

И все пак. Отделете време да установите крайностите и баланса за себе си във връзките, защото от това зависи дали ще се уцелвате с някого в онези моменти занапред, а не само в началото.

Кога и как се случва онзи момент на уцелване?

Ще припомня само накратко за кой момент става дума с цитат от първа част на статията:

Не става дума за това каква е сега ситуацията и кой как си обяснява логически чувствата, а до онзи истински момент, който просто не можеш нито да изманипулираш, нито да го нагласиш – той се случва само, когато и двамата се уцелят в истинската си форма по едно и също време.

Може би цаката е просто да се уцелваме по-често в тази форма или състояние на отвореност, отдаденост, страст, релаксация, вълнение и какви ли не още думи, които само бегло могат да опишат истинското чувство на любов.

Та…

Уцелването става, когато дойде момента, в който ти си позволиш да изживееш чувството. Когато се отвориш за него, да го приемаш и отдаваш, без нужда от контрол. Пълна вяра в себе си и пълно доверие в живота.

Израз, като „Не сме се уцелили в подходящия момент.“ е гледна точка, която може да те отклони от истината на момента. Ние винаги се засичаме в правилния момент… но само, ако изберем да е така.

Ето пак. Кое е вярното сега?
Което ти избереш.
Вярно е това, което избереш да е вярно за теб.
Ако кажеш, че нещо може да ти е полезно, ще намериш ползите в него.
Ако кажеш, че ти е виновно, ще намериш доказателства за това.

Всеки момент, независимо приятен или неприятен, ни дава обратна връзка за нас самите. Какво правим правилно или грешно относно дадена ситуация, човек или нас самите.

И разликата дали ще разчетеш обратната връзка е в това дали ще си позволиш да изживееш нещо или ще го използваш, за да се затвориш. (Затова няма значение на колко години си, а колко неща си изживял, не преживял или видял, а изживял… пълноценно)

Тук не става дума толкова дали “Вселената” ни е събрала, а дали като сме се срещнали, ние сме се допуснали в животите си. И ако сме го направили, значи е имало защо. Позволи ли сме си да извлечем максимума от срещата. Усети ли сме желанието да го направим и сме му се отдали. Нещо в нас си знае, че там има нещо за нас и нашето израстване. Нещо, което ни трябва, за да извървим пътя си. Каква е била дълбоката причина, едва ли ще разбереш в процеса – това само времето ще ти го покаже, за това не се мисли, а се изживява.

Затова началото на връзките е толкова готино. Защото сме отворени. Но след това се започва едно минаване в отбранителен режим, затваряме се и нещата се оплескват.

Как ще знаеш дали това влюбване в началото е сигнал, че има още много ползи и напред във времето, ако започнеш да се затваряш в себе си? Как ще получиш обратна връзка, която да ти е полезна за твоето израстване и щастие, ако се въздържаш от изживяване на възможността, която е дошла в живота ти?

Все едно да знаеш какво точно ще научиш от една чисто нова книга. Грабнала те е, купуваш я, оставяш я пред себе си и без да я отваряш, започваш да се чудиш какво ще научиш от нея. Няма как. Трябва да започнеш да я четеш, за да разбереш.

Само така можеш да разбереш дали сте съвместими или не. Може да разбереш това (или научиш нещо, от което имаш нужда) още от първото изречение. А може и да е нужно да изчетеш (изживееш) всичко докрай.

Едно е да имаш усещането, че там има нещо за теб и да се метнеш. Но е друго да разбереш дали ще го получиш скоро, след време или че там има нещо за теб доживот. Нужно е да продължиш да си отворен, за да го видиш и получиш.

Може би няма съвместими и несъвместими.
Може би има само полезни и безполезни партньори.

Въпрос на гледна точка. Понякога помага, когато видя клиенти, които се вкопчват в идеята за съвместимост и започват да предават себе си и индивидуалността си, защото те са преценили, че са съвместими с някого. А когато ги попитам дали този човек им е полезен по някакъв начин… дали допринася с нещо към живота им…, усещам как се трансформират и разбират, че имат грешен подход. Тръгвали са с грешна причина и мотивация. И установяват, че цената за сбъдване на фантазията или идеята им е техния живот. Изоставили са цели, мечти, идеали, граници, себеуважение и какво ли още не.

За да имаш до себе си полезен партньор е добре да влизаш във връзка, заради правилните причини. Ако те са неправилни – това, което ще научиш от връзката е, че причините ти за започване на тази връзка не са правилните.

И в това няма лошо, защото дори липсата на желания резултат е резултат, който ще ти помогне да се придвижиш напред.

Но ако не успееш да установиш причините си, рискуваш да излизаш от всяка връзка просто с поредното разбито сърце… без да знаеш защо е станало и как да не се повтаря.

Има хора, които са почти еднакви и такива, които са си пълни противоположности. Има и хора, които много си приличат, много се допълват, но и много си противоречат в същото време. Няма рецепта за съвместимост.

Има само чувства, усещания и привличане. Това са сигнали за възможност. Каква е тя, само ти можеш да разбереш. Може да е партньора на живота ти. Може да е урок, който да те научи да спреш да прави нещо по определен начин. Може да е прозрение, което ще получиш от размяната на няколко изречения и този човек ще си е изиграл ролята в живота ти и няма нужда го виждаш повече. Може да е всичко.

Но едно е сигурно. Ако нещо в теб се опитва да ти каже нещо, опитай да го чуеш. И да разбереш какво е.

Истината е че, както всеки от нас е уникален, така и всяка двойка е уникална и неповторима. С едни научаваш едни неща, а с други, други. Ако пък много от връзките се повтарят при някого, значи си имаме работа с нещо основополагащо, което този човек отказва да види, приеме, трансформира или научи.

Независимо дали имате хубава или неприятна връзка в момента, използвайте я да се развивате, защото чрез връзките се постигат най-големите израствания.

Ние се готвим да сме най-доброто себе си, което ще може да изживее най-добрия си живот, независимо от обстоятелствата. Ние оформяме обстоятелствата, чрез работата върху себе си, не чакаме перфектните такива да дойдат.

Уцелването също работи на този принцип.

В следващата част ще дам някои отговори и насоки, които да използвате, за да имате по-успешни връзки от тук нататък или да опитате да подобрите сегашната си, ако сте в такава.

След като излях тези идеи и мисли, вече ще разгледаме как точно да разберем дали това е правилният човек и какво да правим, за да се уцелваме по-често в онези моменти на щастие и любов.

От целия този хаос, ще започнем да понареждаме нещата в следващата част 😉

Край на трета част…

→ Към Част Четвърта

Абонирай се за имейлите ми, за да те уведомя, когато публикувам нови статии:

Related Articles

Responses

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site is protected by reCAPTCHA and the Google Privacy Policy and Terms of Service apply.